Тя е крехка, фина, но усмивката й е толкова топла и заразителна, че буквално свети по коридорите на болницата. Присъствието й стопля сърцата на пациентите в едно от най-тежките отделения на КОЦ-Бургас – по Медицинска онкология. Светещият й поглед може да разсее и най-мрачните мисли и да върне надеждата и вяра в живота. Тя е Ирина Димова и е част от всеотдайния екип от медицински сестри, които се грижат за хората, които в момента минават по тежкия път на химиотерапия. Денонощният труд на всички медицински сестри дава усещането на пациентите, че не са сами в изпитанието и че има кой качествено да помогне да върнат здравето си. Окуражителните думи винаги имат значение, но казани от Ирина Димова, те имат още по-голям смисъл. Защото тя добре разбира емоциите на пациентите, тъй като лично е преминала през диагнозата „рак“ и то едва на 28 години. За да се върне в отделението като медицинска сестра и днес – години по-късно, да дава надежда.

- Г-жо Димова, прави впечатление, че усмивката не слиза от лицето Ви. Вие сама сте преминала през срещата с диагнозата „рак“, а днес се грижите за пациенти с онкологични заболявания? Какъв е Вашият случай?

- При мен всичко започна през 2007 година, на 26 октомври - Димитровден. Оперираха ме по спешност със съмнения за апендисит. Отвориха ме и се оказа перфорирал карцином на яйчника и оттам започнаха ходенията по мъките. И преминах през още две операции след това. Всичко ми извадиха. После минах шест курса химиотерапия. Лежах тук. Всичко завърши от 2007 октомври до юли 2008 година. И след това започна следващото ходене по мъките. Имам още шест операции в коремната област, имам операция на стомаха, на тънките черва. Но най-важното е, че човек не трябва да се отказва. Трябва да повярва и да си струва, да имаш причина, заради която да го направиш.

- Тогава сте била на 28 години, с малко дете предполагам. Как издържахте?

- Да, синът ми беше трети клас.

- Как преминава млад човек и с дете през този период?

- Ами имала съм и трудности. Ако кажа, че съм нямала, ще излъжа. Но най-големият ми стимул беше детето ми. То и сега е моята гордост, моята радост, моето всичко, моето сърце. И си спомням как говорихме вкъщи, че имам рак, че ще умра, че няма да мога да си видя детето пораснало. И той дойде и ме погали по главата и ми каза: "Мамо, ти нали няма да умреш?! Моля ти се, нали няма да умреш?" И това някак си така ме събуди и си казах, "Абе аз мога или не мога?". Заради него! На първо място е той. После съм аз.

- Т.е., минава се този преломен момент между тоталния шок и отчаянието от една страна, а от другата - желанието за живот и надеждата?

- Точно така. Аз затова казвам и на моите пациенти тук, на хората, които са от другата страна, че не трябва да се отказват. Всичко се оправя, забравя се в даден момент. Просто това ти остава някъде в много, много далеч назад във времето. Нека всички бъдат с хората, които обимат и ще се справят. Казвам им: Щом аз съм успяла и вие ще успеете!

- Колко години след това се върнахте тук – в КОЦ, но вече като медицинска сестра? Самото заболяване ли Ви провокира да работите това?

- От 2019-та работя. Бях решила да си потърся друг вид работа и имаше свободна бройка, кандидатствах и така се случиха нещата. На мен ми харесва работата. Аз обичам да общувам с хората, да ги стимулирам, да ги успокоявам, да ги обнадеждавам.

- Не отключва ли работата спомените, страховете?

- Не. Аз съм надживяла тези неща.

- Значи опитът Ви сега помага в работата?

- Точно. Да. Разбирам пациентите. Защото има и доста от тях, на които казвам, "Всичко ще отмине, не трябва да се отказвате, вярвайте.". А те ми отговарят "ти откъде знаеш?". И аз се обръщам и викам: "Ами знам, аз съм била и от другата страна.". И те: "Ама наистина ли?". И им отговарям: "Абе, наистина!. То не ти пише на челото.". Но наистина съм била и от другата страна и много добре разбирам.

- Как пазите тази усмивка?

- Благодаря. Аз съм си по принцип такъв човек. Заболяването не ме е променило. Разбирате ли? Не съм станала лоша. Аз винаги мога да помогна. Ако мога - ще го направя. Искам да съм в помощ на хората. Да им се усмихна, да ги питам как са: "Как сте, дами?" или "Как сте, младежи?"

- Кое най-важното, което човек трябва да знае, преминавайки по този път?

- Най-важното е да не се отказваш, да повярваш в себе си на първо място. Това наистина е просто едно изпитание. Има трудности и аз съм минала през тях, но животът е твърде хубав човек да се откаже. Трябва да вярваш вътрешно, че нещата ще се оправят и те се оправят. Заради детето, заради теб самата, заради семейството ти, заради хората, които те обичат. Заради всичко това. Но първо трябва наистина да повярваш, че можеш да се справиш. Ако го повярваш, нещата се случват. Ето, вижте ме!